Не един път се е случвало да ме питат: защо все пиша Фотография с главна буква? Обикновено отговарям, че в неофициални документи обичам така да откроявам важните за мен неща като Приятели и Семейство. Нерядко обаче си давам сметка, че премълчавам нещо: Фотографията, потопиш ли живота си в нея, може някой ден да остане единственото, което имаш…
Не, това няма да е негативна статия и не съм ядосан на Фотографията ни най-малко, за щастие съм благословен с невероятни Личности около мен, много от които срещнах заради Нея. Просто тези дни виждам толкова много хора, които щом чуят какво работя първосигнално казват „О, мечтая си да имам твоята работа!“ – огромен процент от тях не го мислят сериозно и гледат само от романтичната страна на нещата. За онези, които го мислят наистина – тук ще събера няколко от нещата, които нямаше кой или поне никой не искаше да ми каже, когато започвах – аз ги откривах едно по едно и взех предвид, направих своя избор отдавна, сега споделям.
Преди няколко дни се прибрах след месец и половина на невероятна зимна приказка в Полярните региони на Швеция при температури до минус 39 и десетки часове върху леда над дълбоките води, после на норвежките острови Луфутен ме посрещна любимия ми вятър от 180 км/ч – всичко мина без никакви инциденти, докато не кацнах в София и карайки от летището към центъра една кола удари нашата на Цариградско. Не ми пукаше, всъщност – защото Приятелите ми бяха дошли да ме вземат посред бял работен ден и това прави съществена разлика: във Фотографията под открито небе често си сам. И не, това не е само онази романтична прераждаща самота край оъня пред палатката ти под звездното небе с танцуващи по него северни сияния… Много пъти се връщаш за да разбереш, че онези приятни нови хора, които наскоро си срещнал, всъщност са забравили за теб за два месеца и това е ти се струва забележим проблем само, ако все пак половинката ти те е дочакала и градските ти клиенти не са те сменили: като добре разбираш, че всички те са съвсем в правото си да го направят. Ще губиш много приятели (тук с малка буква), клиенти, ще се чудиш защо онова красиво момиче, което те покани на вечеря у тях сега не ти вдига телефона – и това, макар и болезнен опит, е едно от най-положителните изпитания на отношенията ни с хората наоколо, накрая остават само тези, които истински те обичат и смятат, че си заслужаваш: и това всъщност те отърва от толкова безполезни контакти и загубено време.
Вчера бях на семинар със спортния фотограф Бончук Андонов и слушайки за интересния му живот през вече 40те му години в професията, за всички олимпиади, световни първенства и колоездачни обиколки, не се сдържах да не го попитам „Винаги си говорим за това, което ни дава Фотографията, но интересно ми е на вас какво ви взе?“ Едната част на отговора беше „даде ми шиповете в гърба след толкова години с тежките обективи на стадиона“ – за което много добре го разбирам още сега в младите ми години, докато забавям подготовката си за последния етап на „North.“, чакайки диагнозата на претовареното си преди половин година в Гренландия коляно от катерене с раницa с над 40 кг провизии и фотографска техника.
Бончук водеше семинара със сина си, също спортен фотограф, погледна го за момент и каза „Може би синът ми ще отговори по-добре на въпроса с това колко съботи и недели съм му взел на него, когато вместо да ритаме заедно съм бил на работа на стадиона. Съпругата ми също има какво да каже по темата и не знам как съм успял да компенсирам всичко това“. Тръгнах си след семинара и се сетих какво прочетох неотдавна от един фотограф на National Geographic „Понякога ме няма толкова дълго, че като се прибера кучето ми не ме познава и лае по мен: но в тези случаи това е най-малкият ми проблем“.
Мразя да чакам дълго по летища, нямам проблем с това да прекарам времето с книга, но не мога да спра да гледам всички онези хора, отиващи заедно на почивка или по работа. В последно време смених над 40 полета и прекарах още безброй дълги часове в кораби, лодки, влакове и автобуси – винаги сам, винаги по работа. Обикновено се оставям на тези мисли във времето си на летището или в самолета, после идва другата сутрин и ги забравям… или, всъщност, си ги забранявам. Обичам Фотографията и щом обичаш, значи си заслужава усилията и приемаш, че с черешите идват костилките и червеите. С черешите обикновено си предупреден, с Фотографията рядко е така в наши дни, когато наоколо цифра фотографи си дават вид да живеят като суперзвезди. Да не говорим пък за журналистите, които представят нещата така.
Темата е толкова дълга и аз съм далеч от мисълта. че мога да я обхвана в един пост или пък че имам нужния жизнен опит за това. Има обаче една книга, която наскоро ми попадна в Полярна Швеция и ме накара да се връщам за да я препрочитам, дълго да се взирам в Планините през прозореца и да премислям отново.
„Women Pgotographers for National Geographic“ е писана от фотографи за фотографи и всички онези, които имат интерес в това какво се случва зад любимите им кадри. И нека заглавието не ви подвежда, книгата е еднакво значима за мъже и жени, посветена на тази любима професия я представя през призмата на едва седемте дами, работили някога като щатни фотографи на NG. Всяка от тях има различен подход към живота си: едни взимат децата си със себе си навсякъде около Света и така им дава незаменима приспособимост и космополитно образование, други след 20 години работа един ден спират за да изпратят децата си на училище и никога повече не работят по проект. Трети минават през развод и сами избират да бъдат сами, пристрастени към Фотографията и щастливи с това да помагат на екологични и социални каузи да достигнат до милиони хора. Коя от тях е права? – всичките, това е личен избор.
Пиша това за всички онези, които посягат към outdoor Фотографията заради бляскавата й страна – неминуемо рано или късно се налага да приемеш и другата: че това е работа 50 седмици в годината, от които 6 месеца често денонощна „офис“ работа с клиенти в града и тежка физическа тренировка. И още толкова 6 месеца сам нейде, където на нас ни харесва и е интересно, но за голяма част от хората е просто „на майната си“, подложен на милостта на Природата и благоволението на местните. Неминуемо се налага и да приемеш, че всеки проект може да бъде последен – да, шансът да те блъсне кола в откачен град като София е далеч по-сериозен, но е добре човек да е наясно със съществуването му. Веднъж приел всички тези неща, подредил приоритетите си и осъзнал с какво искаш да се занимаваш, едва тогава може да се отдадеш на Фотографията и да заминеш без да ревнуваш как през това време Приятелите ти са на море, докато ти мръзнеш и сняг се сипе наоколо през Август.
Лично за себе си отдавна осъзнах всичко това, но винаги поне веднъж годишно подреждам всичко в главата си още веднъж: поставям под съмнение всеки един детайл и риск, всяко едно провалено взаимоотношение. Някой ден може да се събудя и да разбера, че имам друг път, за близкото бъдеще обаче това е Фотографията. Някой беше казал това много добре, че можеш да задържиш любовта си свежа вечно само и единствено, ако не се държиш все едно ще продължи вечно.
Отне ми доста време да се науча кога да спра да катеря по някой безумен скален склон с камерата в гонене на Светлина, кога безумието ми ме води към последния кадър. Ние често пропускаме да сме до онези, които обичаме, приемайки ги за даденост – но те не са, нито ние, и никой кадър не си заслужава да е последен. Тази публикация всъщност беше за вечното търсене на баланс. Знам, че баланс едва ли съществува, но само търсенето му може да създаде такъв: в случая между outdoor Фотографията, рисковете й и времето за Тези, които те обичат толкова много, че дори са готови да разберат какво и защо снимаш, наистина.
Защото те си заслужават, никога няма да забравя как миналата седмица в една книжарница усмивката ми беше изместена от неконтролируемо треперене след като видях една снимка в книгата за великия алпинист Пьотр Моравски, на мемориала му в Хималая имаше метална плочка с надпис:
„To Piotr Morawski, a friend, husband and daddy, who died on Dhaulagiri in the Himalaya, doing what he truly loved, leaving those who loved him.
by the family
Обичам това, че в outdoor Фотографията даваш на хората споделена красота. Много рядко се говори за истинската цена на тази красота, аз съм имал късмета да не се пребия преди да я осъзная и приема, сега чувствам нужда да го напиша за онези, които сега тръгват по този път: помисли, осъзнай, почувствай го, подготви се и, АКО това НАИСТИНА е твоят път в дадения момент, то добре дошъл сам на тънкия лед… В никой случай не е по-страшно от това да се погубиш от застояване и нерви, вършейки работа, която не ти е на сърце с хора и на място, които не харесваш.
