Да живееш с Фотографията…

Не един път се е случвало да ме питат: защо все пиша Фотография с главна буква? Обикновено отговарям, че в неофициални документи обичам така да откроявам важните за мен неща като Приятели и Семейство. Нерядко обаче си давам сметка, че премълчавам нещо: Фотографията, потопиш ли живота си в нея, може някой ден да остане единственото, което имаш…

Не, това няма да е негативна статия и не съм ядосан на Фотографията ни най-малко, за щастие съм благословен с невероятни Личности около мен, много от които срещнах заради Нея. Просто тези дни виждам толкова много хора, които  щом чуят какво работя първосигнално казват „О, мечтая си да имам твоята работа!“ – огромен процент от тях не го мислят сериозно и гледат само от романтичната страна на нещата. За онези, които го мислят наистина – тук ще събера няколко от нещата, които нямаше кой или поне никой не искаше да ми каже, когато започвах – аз ги откривах едно по едно и взех предвид, направих своя избор отдавна, сега споделям.

Преди няколко дни се прибрах след месец и половина на невероятна зимна приказка в Полярните региони на Швеция при температури до минус 39 и десетки часове върху леда над дълбоките води, после на норвежките острови Луфутен ме посрещна любимия ми вятър от 180 км/ч – всичко мина без никакви инциденти, докато не кацнах в София и карайки от летището към центъра една кола удари нашата на Цариградско. Не ми пукаше, всъщност – защото Приятелите ми бяха дошли да ме вземат посред бял работен ден и това прави съществена разлика: във Фотографията под открито небе често си сам. И не, това не е само онази романтична прераждаща самота край оъня пред палатката ти под звездното небе с танцуващи по него северни сияния… Много пъти се връщаш за да разбереш, че онези приятни нови хора, които наскоро си срещнал, всъщност са забравили за теб за два месеца и това е ти се струва забележим проблем само, ако все пак половинката ти те е дочакала и градските ти клиенти не са те сменили: като добре разбираш, че всички те са съвсем в правото си да го направят. Ще губиш много приятели (тук с малка буква), клиенти, ще се чудиш защо онова красиво момиче, което те покани на вечеря у тях сега не ти вдига телефона – и това, макар и болезнен опит, е едно от най-положителните изпитания на отношенията ни с хората наоколо, накрая остават само тези, които истински те обичат и смятат, че си заслужаваш: и това всъщност те отърва от толкова безполезни контакти и загубено време.

Вчера бях на семинар със спортния фотограф Бончук Андонов и слушайки за интересния му живот през вече 40те му години в професията, за всички олимпиади, световни първенства и колоездачни обиколки, не се сдържах да не го попитам „Винаги си говорим за това, което ни дава Фотографията, но интересно ми е на вас какво ви взе?“ Едната част на отговора беше „даде ми шиповете в гърба след толкова години с тежките обективи на стадиона“ – за което много добре го разбирам още сега в младите ми години, докато забавям подготовката си за последния етап на „North.“, чакайки диагнозата на претовареното си преди половин година в Гренландия коляно от катерене с раницa с над 40 кг провизии и фотографска техника.

Бончук водеше семинара със сина си, също спортен фотограф, погледна го за момент и каза „Може би синът ми ще отговори по-добре на въпроса с това колко съботи и недели съм му взел на него, когато вместо да ритаме заедно съм бил на работа на стадиона. Съпругата ми също има какво да каже по темата и не знам как съм успял да компенсирам всичко това“. Тръгнах си след семинара и се сетих какво прочетох неотдавна от един фотограф на National Geographic „Понякога ме няма толкова дълго, че като се прибера кучето ми не ме познава и лае по мен: но в тези случаи това е най-малкият ми проблем“.

Мразя да чакам дълго по летища, нямам проблем с това да прекарам времето с книга, но не мога да спра да гледам всички онези хора, отиващи заедно на почивка или по работа. В последно време смених над 40 полета и прекарах още безброй дълги часове в кораби, лодки, влакове и автобуси – винаги сам, винаги по работа. Обикновено се оставям на тези мисли във времето си на летището или в самолета, после идва другата сутрин и ги забравям… или, всъщност, си ги забранявам. Обичам Фотографията и щом обичаш, значи си заслужава усилията и приемаш, че с черешите идват костилките и червеите. С черешите обикновено си предупреден, с Фотографията рядко е така в наши дни, когато наоколо цифра фотографи си дават вид да живеят като суперзвезди. Да не говорим пък за журналистите, които представят нещата така.

Темата е толкова дълга и аз съм далеч от мисълта. че мога да я обхвана в един пост или пък че имам нужния жизнен опит за това. Има обаче една книга, която наскоро ми попадна в Полярна Швеция и ме накара да се връщам за да я препрочитам, дълго да се взирам в Планините през прозореца и да премислям отново.

„Women Pgotographers for National Geographic“ е писана от фотографи за фотографи и всички онези, които имат интерес в това какво се случва зад любимите им кадри. И нека заглавието не ви подвежда, книгата е еднакво значима за мъже и жени, посветена на тази любима професия я представя през призмата на едва седемте дами, работили някога като щатни фотографи на NG. Всяка от тях има различен подход към живота си: едни взимат децата си със себе си навсякъде около Света и така им дава незаменима приспособимост и космополитно образование, други след 20 години работа един ден спират за да изпратят децата си на училище и никога повече не работят по проект. Трети минават през развод и сами избират да бъдат сами, пристрастени към Фотографията и щастливи с това да помагат на екологични и социални каузи да достигнат до милиони хора. Коя от тях е права? – всичките, това е личен избор.

Пиша това за всички онези, които посягат към outdoor Фотографията заради бляскавата й страна – неминуемо рано или късно се налага да приемеш и другата: че това е работа 50 седмици в годината, от които 6 месеца често денонощна „офис“ работа с клиенти в града и тежка физическа тренировка.  И още толкова 6 месеца сам нейде, където на нас ни харесва и е интересно, но за голяма част от хората е просто „на майната си“, подложен на милостта на Природата и благоволението на местните. Неминуемо се налага и да приемеш, че всеки проект може да бъде последен – да, шансът да те блъсне кола в откачен град като София е далеч по-сериозен, но е добре човек да е наясно със съществуването му. Веднъж приел всички тези неща, подредил приоритетите си и осъзнал с какво искаш да се занимаваш, едва тогава може да се отдадеш на Фотографията и да заминеш без да ревнуваш как през това време Приятелите ти са на море, докато ти мръзнеш и сняг се сипе наоколо през Август.

Лично за себе си отдавна осъзнах всичко това, но винаги поне веднъж годишно подреждам всичко в главата си още веднъж: поставям под съмнение всеки един детайл и риск, всяко едно провалено взаимоотношение. Някой ден може да се събудя и да разбера, че имам друг път, за близкото бъдеще обаче това е Фотографията. Някой беше казал това много добре, че можеш да задържиш любовта си свежа вечно само и единствено, ако не се държиш все едно ще продължи вечно.

Отне ми доста време да се науча кога да спра да катеря по някой безумен скален склон с камерата в гонене на Светлина, кога безумието ми ме води към последния кадър. Ние често пропускаме да сме до онези, които обичаме, приемайки ги за даденост – но те не са, нито ние, и никой кадър не си заслужава да е последен. Тази публикация всъщност беше за вечното търсене на баланс. Знам, че баланс едва ли съществува, но само търсенето му може да създаде такъв: в случая между outdoor Фотографията, рисковете й и времето за Тези, които те обичат толкова много, че дори са готови да разберат какво и защо снимаш, наистина.

Защото те си заслужават, никога няма да забравя как миналата седмица в една книжарница усмивката ми беше изместена от неконтролируемо треперене след като видях една снимка в книгата за великия алпинист Пьотр Моравски, на мемориала му в Хималая имаше метална плочка с надпис:

„To Piotr Morawski, a friend, husband and daddy, who died on Dhaulagiri in the Himalaya, doing what he truly loved, leaving those who loved him.

by the family

Обичам това, че в outdoor Фотографията даваш на хората споделена красота. Много рядко се говори за истинската цена на тази красота, аз съм имал късмета да не се пребия преди да я осъзная и приема, сега чувствам нужда да го напиша за онези, които сега тръгват по този път: помисли, осъзнай, почувствай го, подготви се и, АКО това НАИСТИНА е твоят път в дадения момент, то добре дошъл сам на тънкия лед…  В никой случай не е по-страшно от това да се погубиш от застояване и нерви, вършейки работа, която не ти е на сърце с хора и на място, които не харесваш.

Фотографията е всъщност отговорна игра

Колко ли пъти съм говорил за фотографията като една професия без катастрофални последици за нечий свят… Това твърдение започна вероятно като сравнение в гимназията ми, когато много хора около мен решиха да кандидатстват медицина по една твърде безумна причина – само защото бяха силни по предметите за  приемните изпити. Разумен ход? Не бих казал – да си лекар, това е да си отдаден на хората, да искаш да им помагаш и да си готов да им посветиш нощите и празниците си, защото ти не си просто на работа, техният живот пряко зависи от действията ти. И е някак си важно да си помислиш дали имаш мотивацията да лекуваш като призвание или просто са ти лесни химията и биологията? Ако сбъркаш като лекар, това може да струва нечий живот.

А  във фотографията – какво става, ако сбъркаш в нашата работа? Нищо съществено, на пръв поглед, Светът няма да получи още един кадър. Никакви драми, вероятно само доза яд за фотографа. Можем да грешим на воля, ние не сме лекари и не можем да съсипем нечий живот, нечий дом, нечия планета… нали? Всъщност, вече не съм готов да се обзаложа за това.

Преди четири години се заех да шлифовам английския си и да изкарам пари за един личен снимачен проект  – така попаднах в САЩ, заминах да работя за компания, която има пътуващи студия за портретна фотография в цялата страна. Това ми даде шанс да обиколя 17 щата и да работя в 7 от тях, карайки 12 000 км със стар микробус Шавролет – постоянно обикаляхме между Канада и Мексико с колкото ни газ държи, винаги бързахме по безумен график. Моята работа беше да променям локацията си на всеки три седмици, да строя временно студио и да заснемам портрети – понякога това ставаше на тежкарски бизнес-събирания, а понякога на места, за които едиствената адекватна българска дума би била „панаир”.

„What a lovely Chevy, guys!“ Всъщност, наистина носеше своята романтика тази любима наша кола

И така, след месец на смехотворно „обучение” в Минеаполис ме пратиха на бойно кръщение, естествено като новак ме изпратиха на най-долната дупка на кавала – панаир в Superior: малко градче от селски тип в най-северния край на страната, точно границата с Канада. С колегата ми Войтех пристигнахме с нашия стар таралясник, който местните момичета за наша изненада нарекоха „What a lovely Chevy, guys!”, разтоварихме ремаркето и построихме студиото си, започнахме работа и всичко изглеждаше просто. Хората на това място искаха от нас възможно най-грозния кич и ние, въпреки скруполите си, им го продавахме, такава беше политиката на фирмата, странни хора . Всъщност, не беше трудно, защото кичът беше навсякъде около нас, а най-голямата атракция за публиката бяха така наречените Racing Pigs – прасета „състезатели”, които се гонят по кално трасе за да получат малко храна. И най-страшното беше, че хората си плащаха да гледат това…

Та, защо пиша всичко това – за да илюстрирам на какво място една жена на около 40 и един мъж на 50 бяха избрали да прекарат уикенда си, почерпени до козирката, докато Тя изпразваше портфейла му… Когато влязоха в студиото, те трудно стояха на краката си. Ние с Войтех се смеехме, представяйки си как са се наливали с леката американска бира, от която на нормален славянин най-много да му се доходи до едното място. Тя държеше огромно плюшено мече, балони и сувенири, спечелени на стрелбище: изглеждаше като от филм за ученически свалки… Той… той просто се опираше на нея за да не падне. Застанаха пред обектива и се усмихнаха, но това не бяха просто усмивки: това бяха най-истинските изражения, които бяхме виждали тези дни… Похарчиха няколкостотин долара при нас, изпратихме ги с надеждата да има още такива свежи клиенти – забавни и искрени. Не чакахме много… След час те се върнаха при нас, панаирът беше малък и започваха да изреждат атракциите отново, колко добре!

Няколко дни по-късно прибрахме всичко в Шавролета, закачихме ремаркето и пропътувахме около 1000 километра за ден, местейки се през Минеаполис на югоизток към Милуоки, където ни чакаше нещо по-грандиозно – двуседмичен маратон от рали-състезания на NASCAR, концерти на звезди от MTV и други събития, като нашите студиа бяха разположени на ключови места около сцените. По това време вече се бяхме сблъскали с ниското заплащане във фирмата, липсата на каквато и да е почивка, със забавените заплати и неуредиците… честно казано, не виждахме много по-прецакани хора по улицата. Всъщност, като се обърна назад, бяхме банда стресирани младоци от далечни краища на Света, на които им се изнасяше безценен урок и възможност да покажат принципи, просто малко бавно загрявахме все още, тогава ми отне около два месеца да си спомня кой съм в целия този изкуствен хаос.

След два дни, прекарани в инсталиране на временни сгради и осветление, всичко започна и окачихме реклами по вратите на студиото в ужасни рамки, като за семпли използвахме най-добрите си снимки от предишното снимане в северна Минесота. Разбира се, отпечатах и няколко кадъра с онази симпатична подпийнала двойка от панаира, не можех да пропусна любимите си модели! Войтех също ги постави на вратата на неговото студио малко по-надолу по улицата.

Работехме между 14 и 17 часа дневно, а около нас минаваха межу 200 и 300 хиляди души на ден. С този маратонски ритъм много скоро започваш да не обръщаш внимание на зяпащите пешеходци, които оглеждат портретите без клиентски интерес. Един ден пред студиото забелязах да кисне 11-12 годишно момченце с накривена шапка и смъкнати дънки, беше се дръпнал леко встрани от банда други… келеши на същата възраст. Малкият бандит изведнъж се загледа втренчено в един от портретите, извади телефона си и направи снимка. Докато се обърна още веднъж, при него се събраха други две момчета, снимащи с телефоните си и това събуди интереса ми какво на фасадата ги събира като мухи на мед. В следващата секунда вече излизах навън, когато един от тях изкрещя към останалата част от тайфата:

- Хееей!!! Елате всички! Пичове, тук я има снимана майката на Кейн с някакъв чужд пич, това не е баща му!!! Забежкааа!

Изцепка. Не, всъщност, трагедия. Тези хлапета не бяха от онези, които ще разсъдят и ще си мълчат за това.

Да, току що бях прецакал нечие семейно равновесие, бях поставил някое хлапе под ужасни коментари от съучениците му,  може би бях съсипал едно семейство. И това на един от най-симпатичните хора, които бях срещнал досега в тази страна… Чувството е все едно си ударил някого с брадва и тепърва осъзнаваш какво си направил. А това беше просто рекламна снимка на вратата на едно студио, което скоро щяхме разглобим без дори следа на асфалта. В нечий свят се бях намесил грубо аз, същият този, който говореше на хората как чрез фотография не можеш да съсипеш нечий живот… Тези симпатяги бяха се скрили на 1000 км от вкъщи за да прекарат два щастливи дни заедно – но кой да им каже, че ние идваме в техния град след седмица…

Помолих един колега да ме замести за половин час, свалих снимките от фасадата и отидох при Войтех, казах му да свали техните портрети от стената, той ме гледаше малко недоумяващо, но после му разказах какво се бе случило… Същият този Войтех, който е един от най-културните ми приятели вече четири години – той помълча няколко секунди, а после се хвана за главата и извика както само един поляк или чех може да го направи: „О! Kurva!”

(Като той не влага в думата това значение, което ние в България използваме)

О! Indeed…

Тази частна история свършва тук – оказа се, с фотография може да се съсипе нечие семейство – ужасно, но всъщност щетата може да бъде дори по-глобална. Откакто си тръгнах от САЩ в 90% от времето се занимавам с фотография на Природа – Планини, ледници, тундра, изобщо… Земя. Ако не направя добри кадри никой не приема това като значима загуба, освен може би мъмренето на издателя към мен. Идеално!?

А ако направя въздействащи снимки – това е успех, нали!? Всъщност, зависи. Всъщност – не, може да успешна щета.

Има например по нашето Черноморие едно райско кътче, на което обичам винаги да се връщам и да спя под открито небе… а ако знаете какво звездно небе има само там! И се надявам да се връщам на този див бряг още много години. Всеки път снимам, но… не качвам снимките никъде. Ако публикувам кадрите си от там  зад граница в списание за пътешествия – би било чудесно да го споделя с други хора от онази порода, която не оставя следи след себе си, нали?

Но, ако публикувам същите привлекателни кадри в бизнес-списание, за което са абонирани половината строители в републиката? А ако ги продам за добра сума на инвестиционен фонд, в който проучват райони за нови бетонни курорти? Е, добре, това може да ми спечели почивка в Италия този сезон. Но… ще остане ли къде да се върна следващия сезон? А когато някой ден се появят децата ми, къде ще мога да ги заведа?

Ние се стараем да правим кадри, които вдъхновяват – уви, те могат да те вдъхновят както да събереш раницата и да се докоснеш до това райско кътче или да постъпиш в организация за опазването му, така и да „използваш потенциала на района” по най-разрушителния начин… въпрос на интереси.

И така, готови ли сме да поемем риска да споделяме тези места с широка аудитория – да, защото онази ценна част от Хората има нуждата от тази спасителна глътка въздух сутрин с кафето си. Заради тях си заслужава да се работи – когато видиш как забързани минувачи по моста на влюбените се спират и прекарват час пред изложба от Планините, закъснявайки за работа с вдъхновена усмивка на лицето си – заради тях си струва.

Но всеки път, когато ми предложат публикация, се замислям каква е аудиторията на изданието и какви рискове създава тя, в комбинация с дадените кадри. Никога не можеш напълно да избегнеш риска, но можеш да прецениш дали това е правилното издание, можеш да помислиш дали работата ти би причинила полза или щета в конкретния случай. Защото фотографията е всъщност отговорна игра.


Видео от TEDxBG 2011 и статия

TEDxBG 2011 беше едно наистина незабравимо събитие: цял ден на вдъхновение и мотивация, срещи с интересни личности и споделени идеи. Не пропускайте следващото му издание през 2012 като следите http://tedxbg.org/ Моето скромно участие е събрано в това видео:

Определено най-силната презентация беше тази на Стив Кайл, който от 7 години живее в България и не се уморява да променя нещата наоколо. Респект, Стив! ВИДЕО

И още една интересна находка от изминалата седмица – най-после се намери медия, която не изопачава интервютата си и не търси сензации там. Интервю по повод презентацията в  Inews.bg

Що е то полярна FOEHN буря?

Що е то полярна FOEHN буря?

Гренландия 2010

Ден 9 – 16-ти Юли 2010

Alleruusakasit glacier

GPS коортинати

Ако кажа, че от последния пътепис насам имах няколко смайващо спокойни слънчеви дни из един див гренландски фиорд, навярно това ще е самата истина и в същото време пълна лъжа…

Защото тук спокойствието идва само при температура на замръзване. Знам, че след като съм прекарал всички лета от детството си на брега на Дунава, то някак не върви да отделям специално внимание на комарите, но… Нито един облак европейски комари не може да те подготви за сблъсъка с дузина от полярните им братовчеди, камо ли с цели ескадрили от тях! И не, не са само те, има и още толкова от едни дребни, вредни, досадни и подли мушици, които ме обожават, уви. Постоянно се опитват да влязат в ушите, очите и носа ми и въпреки мрежата около главата ми, поне 1% от тях успяват, което от четири или пет хиляди на час си е сериозна цифра.

Налага се да забравя всичко, което знам за поведението на комарите от родния дунавски бряг, те вече ми липсват – тук няма никакво значение дали си на слънце или сянка, колко е часът и т.н. Във всеки един момент с температура над три градуса ТЕ са с мен.  Вече свикнах с чувството всяка открита част от тялото ми да е златна мина за комарите. При всяко влизане в палатката отделям няколко минути за да избия поне десетина гадини, успели да се промъкнат преди експедитивно да затворя ципа на комарника. Дори не страдам от угризения, че за да заспя спокойно се налага да принеса дузина насекоми в жертва… И все пак всеки път пропускам по едно-две – така че се налага дори докато спя, да не свалям мрежата от главата си. Напълно осъзнавам, че сам съм си виновен, комарите са в правото си. Безснежният период е къс, популацията е недокосната от препарати и наоколо гъмжи от мочурища за размножаване, наоколо бозайниците за кръвоизпиване са малко на брой и снабдени с гъста козина – да, от тяхна гледна точка аз съм ходеща сладкарница.

Като изключим споменатите обстоятелства – блгодаря, добре съм. Благополучно стигнах до брега на фиорда Aappilattup avanna (как ги измислят тия ескимоските имена, честно?). По пътя се наложи да прекося буйната и все още безименна ледникова река в долината Ltilersuaq,  в началото на пресичането се подхлъзнах и някак блокирах падането в течението с лявата си щека, а в средата на реката всичко в вече мен беше една гъста смес между умора, хипотермия и адреналин. Правейки бавните си премерени крачки, чух как някой крещеше по мен „Давай, куче, можеш! Ще стане! Нахъсай се лошо!” – това бях аз, забравил колко силно и спонтанно мога кански да крещя за мотивация в такива моменти, не бях минавал през толкова трудна река от миналото лято. Скоро ще свикна отново, според картата до края на престоя ми тук ще има още десетки прекосявания.

Бучнах палатката си на брега на фиорда, в който изящно бяха спрели за почивка два айсберга с големина колкото ректората на СУ. Ловях вкусни пъстърви в реката наблизо, а океанските течения бяха изхвърлили на брега много дърва за огъня, преплували хиляди километри от юг. Направих няколко кратки прехода в района за да снимам, макар че през повечето време на хоризонта не се появи кьорав облак, това не е сред най-предразполагащите към пейзажна Фотография условия.

В последната ми сутрин на брега небето полудя точно преди изгрев слънце… Тогава поех обратно през долината в облачно и студено време, с идеята да спра за ден или два в края на един огромен ледник. Е, повървях, покатерих, пък се добрах дотам –  1600  вертикални метра лед и скали са пред, над и около мен. Колко нищожен, колко незначителен е човекът сред тези красиви исполини наоколо… Погледнах картата си, която е отпечатана преди 15 години – от тогава ледникът се е отдръпнал с около 350 метра назад, оставяйки след себе си грозна ерозирала магистрала от пясък и камъни. Вече се свлича и отмива почвата дори от залесената част от склона – колкото и малки да сме, ние, хората, умеем да съсипваме мащабно, трябва да ни се признае…

През цялата нощ, доколкото светлите нощи се броят за такива, валя из ведро. Чувах как камъни и цели лавини от ледени блокове се откъсват и търкалят надолу по склона, най-после дойде краят на монотонното хубаво време. Но не тези канонади ме будеха час по час, не, събуждах се рязко в спалния си чувал с усещането, че нещо ме притиска в палатката. Физически нямаше нищо такова – илюзия, може би.

Сутрин е, светлината за снимане никаква я няма в този дъжд, определено след  неспокойната нощ бих дремнал оооще малко, лягам и отново затварям очи. Пляяяс! Стената на палатката ме удря в лицето!? Може би някое от фиксиращите я колчета се е измъкнало изпод затискащите ги камъни – проверявам, не е, тогава това ще да е било спонтанен силен порив на вятъра, стават такива работи, вещаят бури. Двамата с тази палатка сме изкарали много едноседмични бури из Полярния кръг заедно, зиме и лете, ще минем и през тази.

Този порив на вятъра явно не е изолиран случай, започва да се повтаря все по-често през следващите часове до обяд, като стига до два-три пъти на минута. Понякога духа ниско над земята и издува палатката, понякога я затиска все едно някой е седнал отгоре й, все по-често се налага да държа рейката с ръце и да подпирам стените с краката си. Дотук нищо чак толкова необичайно за тези северни ширини, но все пак има нещо в характера на тази буря, нещо в ритмичното ударно усилване и резките затишия на вятъра, което е непознато за мен.

В главата ми се прокрадва нотка на съмнение – дали пък не е FOEHN буря? Бях чел за тези климатични катаклизми, наблюдавани само в Гренландия и Антарктида: след периоди на топло време огромни въздушни маси се изместват от ледената шапка около полюса в посока към океана. После над малката ивица суша между водата и леда се срещат с океанските въздушни маси с друга посока и температура и … предизвикват ветрове със скорост нерядко около 300 км/ч. Забавно? Не, изобщо. Дано не е такава бурята…


Ужасното видео от този линк заснех през едно от затишията в началото на бурята

FOEHN e. Колебанията ми изчезват, когато слизам на стотина метра до реката за вода, по пътя един залп на вятъра ме поваля внезапно на земята и отминава все едно не е било – какво, да му се не знае, е това? Изправям се с невярващи очи и докато се оглеждам за поражения от падането, идва втори залп, този път успявам да приклекна. Брал съм ядове с полярен вятър в Северния Ледовит Океан, виждал съм торнадо в Щатите, но такова чудо не си бях представял – да не мога да си стоя на краката. При следващия таран на бурята виждам как една сериозна част от водата в бързея изобщо не продължава по течението, а се завихря във въздуха с бясна скорост. Ей това… това не го бях и сънувал досега, респект.

Когато се връщам до палатка няколко от колчетата на крепящите я въжета са изтръгнати, а затискащите ги камъни с големината на пъпеши са обърнати. Хапва ми се пъпеш, тегаво ще я карам още два месеца на витамини за космонавти и по един портокал на седмица. Влизам в палатката, преди да съм се размечтал за прясна салата и ракия с Приятели, мразя кратките моменти на излишно в тази среда размекване и мисли за домашния ми свят. Вътре в палатката е ад. Опитвам се да чета една от морските новели на Клайв Къслър,  невъзможно е, по-трудно бих чел само на гърба на неоседлан кон. Бурята осезаемо се усилва и всеки нов залп на вятъра е по-силен, колчетата постоянно изскачат и излизам да ги затискам, а докато съм вътре през повечето време държа рейката с ръце. Спомням си отново статията за FOEHN и по-точно как завършваше с „Едва няколко палатки на пазара са в състояние да издържат този вид буря, най-доброто решение в такава ситуация е да да потърсите друг подслон”. Моята ще издържи, надявам се, изпитана е и досега не е имала нито една щета, аз също ще помагам, вярваме си взаимно.

Първи се късат шевовете на едно от страничните въжета. Чувствам се все едно режат мен.  Въжето все пак държи все още някак, залповете идват на 30-на секунди, като на всеки десет минути има по един наистина впечатляващ… плашещ дори. Изперквам вече в този малък затвор, човек и да няма клаустрофобия, ще придобие в ден като този – през повечето време обемът на палатката е наполовина от нормалния, а тя и без това е предвидена за един човек, не е хуманно това.

Към три и половина следобед решавам за всеки случай да прибера екипировката си в раницата. Докато опаковам, в една секунда задната стена на палатката ме блъска в гърба, рейката скърца до пръсване и я грабвам, но това е по-силно от мен и ме размята като детска играчка. Този ураганен порив на вятъра продължава около десет секунди – вероятно най-дългите в живота ми досега, на петата вече се приготвям да хвръкна с оранжевото си платно в посока ледника. Когато най-после утихва, оглеждам пораженията, не може да няма такива този път. Положението е окаяно: първото странично въже е откъснато от раз, второто е разкъсало материята на едната стена, а рейката е трайно огъната като спагет – слава Богу, от дуралуминий е, ако беше от стъклопласт вече щеше да е да е на трески около мен. Домът ми изглежда като настъпен от дракон.

Решението е само едно – да напусна палатката, не мога да позволя да се потроши окончателно, няма да издържи втори залп като този, затова ще търся подслон под един скален блок наблизо. И без това всеки нов порив на вятъра скапва психиката ми, вече и ръцете ме болят от удържане на рейката. За капак, камъни от огромната гранитна кула над мен започват да падат все по-близо, вчера това беше единственото подходящо място за лагер наоколо, вече и това не е така… По дяволите! Та за мен да напусна точно тази любима палатка е като за някой друг да излезе пред къщата си с един куфар и да гледа как багерите минават през дома му. Обичам я, мразя я и пак я обичам в същата тази минута.

Преживял съм някои от най-трудните и най-щастливите си моменти в тези два квадратни метра оранжев плат. Полудявал съм от самота вътре, но и съм се просълзявал от щастие да чуя гласовете на хората, които обичам. Много сутрини съм се събуждал и съм бързал да отворя ципа на палатката, да се уверя, че красотата наоколо не е сън. Спомних си как миналата година едно младо северно еленче почти ми дойде на гости вътре, гледахме се от упор дълго, дълго преди да отмести големите си черни очи от моите. А сега напускам. Тъжно ми е, и тягостно.

Излизам, мятам раницата на гръб, а в ръцете си държа бивак-сака – в него са спалния ми чувал и пухените обувки за сън. Стигам под скалния блок и стоварвам нещата си върху камъните отдолу. Бягам обратно към палатката преди да е литнала празна, без половината си въжета за фиксиране. Вятърът три пъти ме сваля на земята, докато измина стотина метра. Вече не ми пука как падам, вече съм като бездомен, бягащ към изоставена барака в състезание с някой друг – с бурята.

Освобождавам рейката, без дори да махам горния пласт, като през цялото време затискам с колене, не мога да я изпусна сега. Затрупвам пластовете на палатката с камъни изцяло, по-късно ще я прибера при мен по пътя на най-малкото съпротивление, но сега вятърът няма да ни пусне двамата заедно за тези 100 метра. Реве ми се, това е брутален момент за мен. Реално днес е едва шестият ми ден в Природата след като напуснах Tasiusaq, чудя се как ще изкарам още 50 дни преди да се върна в селото за седмицата снимане с местните? Та аз дори нямам здрав подслон за следващата буря. Браво, Владимире, наистина прекрасно се подреждат нещата!

Връщам се под скалата и лягам в бивак-сака, шалтето ми е върху камъните, не ми пука колко е неудобно – всичко е много лесно, когато нямаш друг избор. Имам нужда просто да гледам бесните тъмни облаци в небето и да мисля. Ако и да съм свикнал да се оправям сам във всевъзможни безумни ситуации, то в моменти като този имам крещяща нужда от Приятелите си.

Дори „на завет” вятърът брули диво, но тук поне няма подскачащи около мен стени. Отново се зачитам в книгата си, прелиствам страниците с ръкавици и потапям съзнанието си някъде далеч от тук в морската новела – в тази глава корабът е застигнат от свирепа буря, иронично съвпадение… Пускам си музика, в слушалките ми свирят парчета на Влатко Стефановски, гениален китарист, бявните му балкански мелодии ме успокояват и след половин час спирам да чета от силен залп на… смях. Смея се на себе си, най-после!

Настроението ми се е завърнало, а също и вроденият ми оптимизъм. Как можах да си позволя да се стресна толкова днес? Всичко ще бъде наред – ще поправя палатката колкото мога, а по-силните бури ще прекарвам в бивак-сака и под скали. Няма да се срина психически – не и аз, не и днес или утре, нито вдругиден – не му е нито времето, нито мястото тук. Надявам се да снимам тази вечер, после ще видим. Денкът ми с провизии е на седем часа джвакане и затъване през тундрата в прилично време. От една страна много ми се иска на всяка цена да стигна дотам – последната ми печена риба ще свърши днес на вечеря… от друга страна, дали ще стигна зависи от вятъра, макар да не съм моряк. Разделям мислено „аварийното” парче пастърма от 250 грама на равни дажби за три дни, все за толкова време трябва да стигна до денка, а три дни с доза здраво месо се изкарват без проблеми, вода не ми липсва наоколо, ще се оправя. И най-хубавото за момента – усещам се, че днес за първи път няма комари! Дълго си представям как всичките няколко милиона дребни жужащи копеленца са били отнесени от вихъра и издавени в студения океан…

Следващите пет часа минават неусетно и увлекателно в четене – корабът на героите излезе от бурята, ура! Тук, уви,  моята буря обаче не затихва чувствително, да не кажа въобще хич никак. Към девет привечер (тук слънцето залязва в десет) се имъквам изпод скалата, пълня калъфа на статива с камъни за баласт и снимам повече от всякога… За около час и половина работя по няколко кадъра – добра скорост, като се има предвид как обикновено снимам един кадър за няколко дни изчакване на Светлината в една и съща композиция. Вярно си е, понякога няма нищо по-хубаво от лошото време!

Към пет и половина заран се пробуждам без будилник, спах като къпан, но цялото ми лице е нахапано от комари, аха да отворя очи с ругатня…  и се усещам – щом гадовете летят наоколо, значи бурята е притихнала и температурата е над три градуса толкова рано сутрин! В предните нощи по това време палатката ми беше скована в тънък пласт лед от замръзналата влага. Хапвам за закуска последната тънка филийка дълготраен хляб с шарена сол и прибирам всичко в раницата.

Поемам напред към денка с провизиите и следващия преход, рано е и ледниците се топят  съвсем слабо,  та нивото на реката е двойно по-ниско и я прецапвам на бегом. Бурята е зад мен, отмина, първият ми труден изпит за тази фото-експедиция е взет. Усмихвам се и си тананикам „Йовано, Йованке”, затъвам весело през наквасената от дъжда тундра, захилен до уши. Всичко ще бъде наред, Йованке, яз ти го думам!

-

Наместо послепис:

Голяма част от фотографиите в пътеписите са правени с документална цел без оглед на светлинните обстоятелства и прецизно композиране. Кадрите, които бяха основна цел на проекта можете да разгледате в следните галерии:

- Пейзажи от дивите Планини на Гренландия

- Tasiusaq, първото село в Света: очаквайте скоро…

Този етап на проект “North.” беше осъществен с партньорството на UVT SC Computer (сателитни устройства SPOT). Фотографиите са заснети с фото-техника Canon, осигурена от ФотоСинтезис България.


Презентация за фото-експедицията в Гренландия

Здравейте,

на 1-ви декември (сряда) в София ще споделя кадри и разказ за двумесечната си експедиция в дивите Планини на Тасермиут фиорд, Гренландия. Презентацията е част от програмата на „Дни на предизвикателствата“.

Повече можете да научите на http://predizvikatelstva.com/accents.php

Събитието ще се проведе в аулата на УАСГ, а часът според програмата е 19:35. Ще се постарая да се вместя в дадените ми 35 минути :)

Разгледайте програмата за 3-те фестивални вечери, определено има много интересни моменти!

Посока: дива

Посока: дива

Гренландия 2010 Ден 4 – 11-ти Юли 2010

Nanortalik – Tasiusaq – Aappilattup avanna фиорд

GPS коортинати (в средата на деня)

Часът е 6:30, слънцето е изгряло преди 3 часа и топлите му лъчи галят айсбергите, трошейки огромни ледени блокове от тях, които пък предизвикват миниатюрни цунами в залива… идилия! Но няма време за съзерцаване и философстване, „самолетната” подредба на багажа трябва да се пренареди във вариант „реални бойни действия”, след часове ще съм сам някъде Там…

В 8:30 се срещам с Нилс и правим последен бриф на маршрута по картата, за няколко минути с лекота пръстите ни чертаят линии и несъществуващи пътеки през планински терен, за който ще са ми нужни два месеца. И за да е още по-забавно се оказва, че след всички тези имейли Нилс все пак е пропуснал да сподели два интересни факта:  първо – той самият не е достигал до повечето набелязани от мен места за 30-те години, откакто се е заселил в района… И второ – никога не се е чувало някой да прекара два месеца сам между двата фиорда. Най-дълго досега е идържал белгиецът, с който се свързах през пролетта – 28 дни. Сега разбирам защо вчера Нилс и синът му продължително изучаваха с поглед мен и екипировката ми в детайли. Не се налага да чакам дълго за оценката, Нилс поглежда опакованите в непромокаеми пликове вещи на масата и явно завършва впечатленията си „Изглеждаш организиран човек с ясна идея какво прави и съответната тренировка, ще ти стискам палци”. Много силно се надявам да е прав… той със сигурност знае по-добре от мен какви предизвикателства могат да ти предложат времето и теренът наоколо. Преди да си кажем довиждане взимам от него две бутилки по 500гр. газ и местен репелент срещу прословутите черни орди комари и дребни мухи.

И така, в 9:00 стоя пред магазина със списък на нужните ми провизии, лодката е в 9:30, а аз имам 15 минути за събиране на багаж и стигане до кея.  Иначе казано – разполагам с 15 минути да напазарувам за два месеца напред… интересно, та аз в София често прекарвам толкова време в супермаркета в чудене какво да купя за вечеря. Вратата се отваря и един недоспал младок махва с ръка – буквално се втурвам вътре, грабвам една количка и на бегом хвърлям в нея няколко килограма ядки, сладки и рибарски такъми.  След като намирам мазнина, сухари, 2 кг сушени плодове и 10 пакета макарони, усещам как времето изтича, а някои неща още ми липсват в количката – хващам едно от работещите в магазина момчета да обикаля с мен. Той не говори английски и се разбираме със знаци, обяснението на захарта срещнах сериозни трудности, но с това за тоалетната хартия се разбрахме без капка съмнение… След точно 12 минути между рафтовете аз вече изсипвам на касата 25 кг храна, а касиерът се усмихва: „Отиваш ли някъде?”. О, да… и още как.

На път за кея взимам раницата си, денкът с провизии минава на гърдите и в последните 200 метра приличам на двукрак танк с 60-те кг багаж върху 65-килограмовата ми снага… Спомням си как като срещнах за първи път Итилиен се смяхме, че заради раниците в пътеписите ми той е очаквал пред него да се появи огромен тип с телосложение на мечка… а пък аз мечка не съм, по-скоро магаре. В лодката върху стар примус кипи тенджера чай, явно се очертава мразовито пътуване.

Ставам досаден с тези айсберги, но… огромни са! Снимам ги с ясната идея, че в това обедно слънце няма да заснема шедьоври, ала не мога да се сдържа. Постоянно се кокоря в сините и зелени отенъци по краищата им, значи все пак не са били от повреда в стария телевизор на баба или ефект на фотошоп… Айсбергите наистина са си позеленели и посинели от студ!

След десетина минути лодката ускорява още повече и снимането се превръща във все по-забавно упражнение. Една от учителките излиза от кабината и с фалшива усмивка ме пита: „А чувал ли си за белите мечки в района?”. Чувал съм, дори всичките ми приятели се изредиха да се майтапят за близките ми срещи с полярните мецани… Дори името на градчето Nanortalik в превод от инуитски означава „там, където мечките отиват”. И все пак, макар всяка година наоколо да се отстрелва поне една бяла мечка при нападение над човек (което често е лъжлив аегумент на алчни ловци), то от 60 години насам в южна Гренландия няма нито един случай на убит човек при подобна среща… въпреки това тук всички местни носят оръжие. Уверяваха ме също, че през юли, август и септември няма опасност да срещна полярни мечки тук… което не се оказа цялата истина, но както и да е.

И макар привидно да нямам причина за притеснение, тази дама едва ли си дава сметка колко хиляди пъти въпросът й може да се връща в мислите на един сам човек. Дълго ехото ще повтаря „А чувал ли си за белите мечки… мечки, мечки, мечки…”. Пустото му ехо ще отеква от стените на фиорда… или от стените на дебелата ми глава?

Скалните кули наоколо стават отвесни и все по-високи, а някъде напред зървам началната точка на прехода си през планините – село Tasiusaq. Макар за първи път да съм тук, грешка не може да има, просто това е единственото достъпно населено място в района. В Tasiusaq днес живеят 83-ма жители, въпреки зловещата история на селото – през 1865г. през една дълга зима всички до един загинали… от глад. Не мога да си представя какво е заварил първият посетител през пролетта, след като ледовете се стопили. След тази зима никой не е посмял да се засели в селото чак до 1933 г , разбираемо.

Бавно захождаме към кея на селото, но днес отливът е много силен и от нашата ниска лодка догоре има 7 метра по метална стълба. Би било неоснователно катерач да се тревожи за качване по стълба, освен ако тя не е покрита с лигави водорасли от дългите приливи… и ако въпросният катерач не е с 60 кг багаж. Тръгвам първо с раницата, бялата лодка се клатушка в изумрудената вода под мен, а аз стискам пречките като че ли ще ги огъвам на осмица. Стъпало по стъпало стигам до бетонния край на кея, където липсва каквото и да е крайно стъпало – това си е жив боулдър пасаж по ескимоски – соло катерене с раница на 7 метра с потенциално падане върху носа на лодка… забава! След красиво изтътрузване върху бетона оставям раницата и се връщам за денка с провизии, този път е по лесно само с 25 кг. Още не съм стъпил здраво на кея, когато чувам архивния мотор на лодката да пали със свистене. Махам с ръка за довиждане. Това е онзи момент, в който реално започвам пътя си тук. Дълго гледам как лодката се смалява все по-навътре във фиорда – това беше, ще се видим след 54 дни, дано!

В следващите минути в Tasiusaq започвам да разбирам какво първо е посрещнало онзи, който първи е осъзнал как цяло село е загинало от глад – тишина. Всички врати са затворени, не се вижда никой, не се чува дори глас или кучешки лай, нищо. Изведнъж иззад малка барака се чува кикот и светва озъбена усмивка, после още една и още! След минута вече съм заобиколен от ято малки ескимосчета, които ме изпитват с любопитните си кестенови очи. Вървим по прашния калдъръм на единствената улица на селото, усмихваме се дружно и след всяка къща по още едно хлапе се присъединява в „моята банда”.

Пренасям раниците на два пъти през селото, мисля да оставя денка с храна на окло 14 км, тоест дотам имам общо 42км преход с двата курса и връщанията между тях. С неотлъчните малчугани минаваме край прашна площадка с футболна врата от пвц тръби. Днес се играе финалът на световното първенство, в което Гренландия не участва по една тривиална причина – когато се провеждаха квалификациите все още не беше суверенна държава… Нищо де, поне виждам къде тренират надеждите на най-младата република в Света!

Децата ме следват още километър след селото и преди да обърнат обратно, решават за довиждане да ми направят демонстрация колко добри са в боулдър-катеренето по няколко камъка от поне 6 метра височина… И трябва да им се признае, бива си ги – без магнезий на ръцете, обути в изпокъсани маратонки n-та употреба, те катерят с изкусни движения и никой не се отказва, въпреки височината! Снимам почти скришом със сапунерката Canon G6 и махвам за довиждане, не искам да ги подстрекавам към излишен героизъм заради чуждоземната публика в мое лице.

Докато заобикалям големия залив час по-късно, на стотина метра пред мен се изсипват на брега две лодки, натоварени с хора от селото. Всички мигом се втурват да събират нещо от земята. Скоро стигам до тях и един мъж ме заговаря на завален ескимоски английски:

- Здравей, днес по сателита ще дават финала на световното, ние ще го гледаме!

Не зная как да отговоря на този незададен въпрос, а и тъкмо си мислех, че в Гренландия съм се измъкнал от глобалната футболна истерия, но явно и в полярен залив няма отърване! Кимвам разбиращо и го питам какво събират, за да сменя темата:

- Храсти за огъня, хванахме много риба и ще готвим. Ти ела да обядваш с нас, а после ще те закараме до другия бряг на залива, а?

Сългасявам се механично и с радост, чудейки се как знае къде точно отивам. В същия момент един от познатите ми вече малчугани се ухилва зад него, бях им посочил с пръст другия бряг, ясно откъде е изтекла информацията…

Прекарвам близо два часа с хората от Tasiusaq, тотално очарован съм, смеят се непрекъснато и се надпреварват кой да ме черпи с чай и бисквити. Последните са толкова твърди, че едвам ги троша с ръцете си, уж се катеря… Пред мен се появява 4-годишен хлапак със същата бисквита в ръка, ухилва ми се и отхапва юнашки със звук на каменотрошачка. Е, успокоявам се с мисълта, че зъбите на местните деца са предвидени да прехапват гръклян на полярна мечка от раз, вероятно.

Рибата и картофите са готови след дълго варене в две „войнишки” тенджери над наръчите сухи храсти, а аз гледам и свиквам с вида на основната ми храна за следващите два месеца, приготвена върху основното ми гориво. Всичко се смачква на каша и се разсипва в жълти пластмасови кофички. Усещам се, че лъжицата ми е в раницата, вече свалена в лодката, но учителят с отработен жест вади от джоба си мидена черупка и ми я подава с усмивка. С мидата се яде лесно и бързо, поне докато не започне да се троши от топлата храна…

По време на обяда ме питат:

- За колко време ще си в Планината?

- Два месеца.

- Какво!? Аз бих се побъркал за толкова време в Планината! Никой не ходи за два месеца там…

- В интерес на истината си е леко побъркващо, но в случая си заслужава.

- На лов ли ще ходиш?

- Да, за снимки…

Казано от местните си е сериозно предупреждение, а и виждам колко налудничава им се струва целта на прехода ми. Нищо де, по-добре леко луд, отколкото малко скучен бял човек.

Вадя пакет говежда пастърма от софийски супермаркет и режа на парчета за всички, реакциите на опитващите са изумено „ммммммм” – в един момент ми споделят, че повечето от тях за първи път в живота си опитват телешко месо. От няколко години техен съсед се грижи за 4 крави, но ги отглежда заради млякото, само една е била изядена: от бяла мечка през миналия октомври и то на мястото, на което след малко ще ме оставят с лодката – интересна информация, определено!

Всичко е ометено и се качваме в лодката – учителят, един младок на моята възраст и аз.  Докато се носим по водата се сещам за разкъсаната от полярна мечка крава. Решавам да попитам имам ли повод за притеснение по това време на годината – почти никакъв, уверяват ме… После по-младият от двамата ме поглежда със загадъчна физиономия и споделя, че през живота си е виждал бяла мечка само веднъж. Последвалата мълчалива пауза с поглед втренчен в посоката на моя маршрут завършва с репликата „в зоопарк в Дания”.  Тези хора се смеят и шегуват толкова много, че вече изобщо не знам на кого да вярвам… просто почуквам с показалец по дървената си глава.

Оставят ме на брега с пожелание за добър път, след като са ми спестили 40 км заобиколен път по брега за 7-8 минути с лодката, а аз благодаря и махвам за довиждане. Те палят двигателя за да приберат останалите към селото навреме за финала на световното по футбол – тук сме с часова разлика 5 часа назад от България и ЮАР, така че мачът се пада следобед.

Бързо намирам скала, под която да покрия денка с провизиите под мъх и камъни. Надявам се да съм опаковал всичко добре, за да не мирише вкусно и брезентовите стени  да се окажат прекалено дебели за зъбите на полярните лисици.  Взимам си храна като за 4 дни, макар че вероятно ще минат 7 или 8 преди да се върна до денка – да живее риболовът… и международното положение.

Вече съм в долината, най-после след толкова месеци отново вървя сред тундра, краката ми затъват на всяка крачка в мъх и блатиста почва, а по-твърдия терен обикновено е покрит с гъст храсталак. Макар тази долина да е най-близо до селото, в нея, оказа се, че дори местните не са идвали тук от години, катерачи никога не са катерили, а планинари… имало по двама или трима на година, ако е добра годината. Далеч съм от мисълта за „откривателски чувства”, но откровено се радвам на тази непозната красота без пътеки и без парченце боклук.

Първата ми цел е фиорда Aappilattup avanna в края на долината. Днес няма да стигна дотам, слънцето слиза все по-ниско и търся място за палатката си, но на този бряг на реката положението е плачевно – само високи гъсти храсти. Ще трябва да се пресича в най-голямата вода, ледниците удвояват нивото на реката в слънчеви дни като този. Мятам панталоните и обувките си на раницата и обувам новите си неопренови чорапи, през предишните сезони в Полярния Кръг усещах силна нужда от подобни „терлици” след много мразовити и хлъзгави прекосявания на босо.

Нагазвам в дълбоката до хълбок ледена вода и тръгвам напред, течението е слабо, но въпреки това правя три неуспешни опита – всеки път се принуждавам да обърна назад малко преди отсрещния бряг, където става прекалено дълбоко. След общо 15 минути газене срещу течението намирам брод с ниво на водата до кръста ми и премръзнал излизам на по-равния бряг. Междувременно слънцето се е скрило и изсъхването е бавно, което не ме стопля особено, затова бягам до мястото за лагер и разпъвам палатката си по норматив за време.

Изваждам SPOT, сателитния си предавател за сигнализация и го включвам в режим ОК да изпрати GPS координатите ми до близките ми. След кратка закуско-вечеря се гмурвам в спалния си чувал и се понасям към страната на сънищата. Утре трябва да стигна до фиорда Aappilattup avanna, първото от местата за снимане. Заспивайки си мисля как все още наоколо всичко ми изглежда нереално: чистите планини, усмихнатите хора от селото… А може би е от самото усещане след тези 2 години проучване и тренировки да бъда най-после тук – в дивата Гренландия… чудна работа, друг свят.

-

Наместо послепис:

Голяма част от фотографиите в пътеписите са правени с документална цел без оглед на светлинните обстоятелства и прецизно композиране. Кадрите, които бяха основна цел на проекта можете да разгледате в следните галерии:

- Пейзажи от дивите Планини на Гренландия

- Tasiusaq, първото село в Света: очаквайте скоро…

Този етап на проект “North.” беше осъществен с партньорството на UVT SC Computer (сателитни устройства SPOT). Фотографиите са заснети с фото-техника Canon, осигурена от ФотоСинтезис България.


Гренландия 2010 – Големият ден, две години след идеята

Ден 3 – 10 Юли 2010г

Copenhagen – Nasarsuaq – Nanortalik

Големият ден, две години след идеята

Питам се докога ли представите ми за Света ще се разбиват като ледени висулки под ударите на пикел с всяко ново пътуване надалеч? Излитайки към Гренландия, шокът идва още с настаняването в самолета – през две седалки от мен момиченце ескимос закопчава предпазния колан на… Мечо Пух!?

Чакайте малко – спрете Земята! Нима децата от родината на величествените бели мечки се размазват от умиление пред този дребен кафяв мързеливец? Нима на полярните мецани не им е достатъчно тежко покрай глобалното затопляне и петролните сонди, ами сега и губят своето място в детските сърца? Що за Свят, що за век…

Двигателите на самолета забоботват и като че ли скоростта на мислите в главата ми се ускорява в турбините им – тръгнах от България едва преди два дни, но всъщност стигнах до тази седалка след две години мечти, планиране, безсънни нощи в търсене на оскъдна информация, екипиране и мазохистични тренировки. Ще пропусна тоновете бизнес кореспонденция, множеството празни изражения насреща ми и въпроси като „А защо не работиш по книга за по-топли места?”. Заминавам, най-накрая третият от шестте етапа на проект “North.” започва – в продължение на два месеца ще съм сам с палатката си (да, коренът на думата е „палат”), обикаляйки див планински район от 3 000 квадратни километра около Tasermiut фиорд.

Не за първи път правя двумесечен преход, но този път е различно – практически след като сменя самолет, хеликоптер и лодка до Tasiusaq, натам презареждане на провизии няма, телефон – тоже. След втората седмица ще бъда изолиран между огромна глетчерна река, ледената шапка на Гренландия и фиорда, иначе казано без никаква пешеходна връзка към единственото село в региона. Тръгвам с една раница от 105 литра за екипировка и фотографска техника, плюс  70-литров денк за провизии – това трудно ще стигне дори за половината преход, така че повече от всякога разчитам на въдицата си за осигуряване на насъщния… рибок. Общото тегло на багажа ще бъде малко над 60 кг и това ще наложи голяма част от дистанцията да минавам по два пъти, за да пренасям раниците – знам, знам, отдавна ме съветват да сключа брак по сметка с жена от село на хималайски шерпи…

Едно нещо е сигурно – че нищо сигурно няма да има, точно както е и в градския ни живот, просто тук липсва измамната недосегаемост.

Защо правя този преход ли? Мисията на „North.” е да споделя вида на места красиви и спиращи дъха ни, които са пред унищожение. Глобалното затопляне и ерозията след топенето на ледниците вече са главните редактори на пейзажа там. И за да е пълна картината няколко минни и петролни компании са се запътили право към тези северни кътчета дива Природа, където равновесието е най-уязвимо. Точно такъв е и случаят с Tasermiut фиорд – планински рай, за който през двете години проучване не успях да намеря почти никакви адекватни снимки или разкази на хора, и който рай е на път след 5 до 10г. да бъде унищожен от минната индустрия заради богатите си залежи на скъпоценни и метални руди. И какво, ако това място изчезне, преди дори да сме разбрали за него?

Ето това е смисълът на този преход и аз нямам търпение да започне. Все някой трябва да прави и това… а когато дишаш с Фотография – то по-опасно е да не следваш кадрите си и да мрънкаш вкъщи пред монитора. Или както казва моят стар любимец Ал Пачино: „На Света няма нищо по-страшно от ампутираната душа”.

Неусетно съм задрямал на седалката в самолета с тетрадката си за пътеписи в ръка, когато гласът на капитана ме буди с „Дами и господа, вече сме над Гренландия и ще кацнем след 20 минути”. Разтърквам сънените си очи и се навеждам към илюминатора… неееее!? Толкова много лед на най-южния нос на Гренландия!? Ама нали щеше да има дори боровинки? Е, след триминутен потрес осъзнавам с успокоение, че всъщност захождаме към летището от изток над ледената шапка, а не от юг по най-прекия път от Дания. Все пак умишлено не си взех котките за да не се изкушавам да прекосявам ледниците сам… Стабилен лед навсякъде би объркал живота ми генерално през идните 8 седмици там долу.

Самолетът се носи още десетина минути над ледената покривка на най-големия остров на Земята, никога през живота си не съм си представял дори бледо подобие подобен леден безкрай… Постепенно ледът намалява, а бреговете на фиордите, ерозирали след отдръпването на глетчерите, кафенеят под нас. Нещо ме кара да си припомня, че днес гренландската авиокомпания не лети със собствения си самолет, а е наела финландски превозвач и преди да излетим, пилотът ни сподели по интеркома „За мен това е първо пътуване до Гренландия и също като вас съм много развълнуван!”.  Докато гледам как летим смущаващо ниско и завиваме на по стотина метра от вертикалните планини с оргомния Боинг 757… си мисля що за куражлия е този финландец. Оказва се, че няма друг избор, иззад поредната скална кула пред нас се появява пистата и се накланяме остро към нея, секунди по-късно колесниците буквално се удрят в бетона и отскачаме високо. После още един удар в пистата и подскок,  чувствам се като друсан кебап, докато на третия контакт със земята пилотът не включва пълна обратна тяга на двигателите и ни залепва за седалките.

Секунди по-късно спираме и самолетът се тресе от аплодисменти – спрели сме на няколко метра от  брега на фиорда, из който се плацикат няколко огромни айсберга. Както се оказа по-късно, пистата е наполовина от нормалната дължина за приземяване на презокеански самолет и сме се разминали на метри от изкъпване в хладката океанска вода… Така или иначе място за по-дълга писта няма – в Гренландия има само две международни летища на площ близка до тази на Европа, като това работи само през лятото – на лед или сняг не бихме се разминали без приземяването ни да премине в приводняване.

Нормално само тренирани пилоти летят до там и явно са претръпнали, полети до острова се изпълняват от едва две авиокомпании – през Копенхаген и Рейкявик – вторите все пак са сравнително наблизо и летят с малки самолети. Е, за нашия финландец явно днешното приземяване беше бойното му гренландско кръщение. Вратата се отваря и хладният вятър ме брулва с лятната температура от 7 градуса – добре дошъл в Nasarsuaq!

Никой не проверява паспорта ми на влизане в най-младата държава на Света, която скоро отпразнува първата година от своята автономия. Предстои ми да почакам 5 часа за хеликоптера до Nanortalik, а летището е с големината на фонтана пред Народния театър, така че тръгвам на айсбергоразмотаване по брега на фиорда.

Слънцето грее, навсякъде цъфтят цветя, а аз трябва да си извадя якето от раницата… така де, лято е все пак! Правя кратка разходка наоколо и както винаги на главата ми свиват гнездо въпросите дали мога да направя добри кадри, какво предстои, през какво минах за да съм днес точно тук… Но е рано за изводи, прекалено рано. След кратка разходка из безлюдното на пръв поглед селце ме напада сънят, от който упорито се лишавах през последните нощи. Връщам се в летището и скоро оставам единственият не-ескимос в чакалнята, където две деца ме объркаха с катерушка и покрай това приятно объркване времето минава неусетно.

Закъснението е едва един час, а тук заради бурите нерядко се случва да е цяла седмица, така че захилен се качвам на огромния хеликоптер Сикорски и само минута след като закопчах колана си сме във въздуха. Постоянно въртя глава на 180 градуса и се кокоря през люковете ту в някой изумруден айсберг, ту в поредния фиорд със странен цвят.

Летим ниско над бреговата линия в продължение на 35 минути, които ми се струват като 10. Малко преди да се снижим над малкия остров Nanortalik зървам в далечината гранитните кули Ketil (2003м) и Ulamertorsuaq (1843м), зениците ми рязко се разширяват… Две години по-рано всичко започна след като в интернет попаднах на снимка с тези скални исполини, направена от каяк – и ето че при добро темпо след 3-4 седмици ще съм там! Това ми се струва много скоро, след двете години подготовка мога да потърпя още малко. Дано само да съм пристигнал преди машините на минните компании…

Изскачам през вратата на хеликоптера и срещам Нилс – датски заселник с побелели коси, с когото разменихме куп имейли по време на проучването ми. Нилс ще ми съдейства да се кача на някоя от ескимоските лодки, за да стигна до началната точка на прехода, а също така ще удари рамо и в зареждането на газ и провизии преди тръгване.

Тази „нощ” (все още е светло по 24 часа, макар слънцето да залязва за малко) ще прекарам в една от палатките на Нилс. Преминавам от единия до другия край на градчето за около 5 минути и намирам руските палатки, живописно разположени пред айсберги с размерите на парен локомотив – идеално място да преразпределя екипировката си в раницата и денка за провизии, въпреки разсейващата гледка.

Не след дълго пристигат Нилс и синът му, който е наполовина ескимос – носят добри новини, още утре сутринта влизам в Tasermiut фиорд! Две датски учителки от друг град са на гости в Nanortalik и са наели лодка на местен рибар за да видят глетчера Sermeq  - най-южния край на ледената шапка около полюса. Те нямат нищо против срещу скромна (като за Гренландия) сума да ме качат за 30-те км до Tasiusaq, така или иначе им предстоят общо 140 км плаване за тази еднодневна обиколка.

Пожелаваме си приятна „вечер” и се настанявам удобно в спалния си чувал, липсваше ми това усещане през трите ми градски месеца в София, след като се върнах от зимния снимачен преход в Полярна Норвегия и Доломитите. Батальони от мисли отново атакуват главата ми, но умората и часовата разлика от 5 часа си казват думата и сънят бързо ме прегръща в топлината на спалния чувал. Миг преди да затворя очи си казвам „Тук си, реално е, свърши си работата и след два месеца отново прекарай една нощ на този бряг, Жив и Здрав”. Заспивайки,  по-ясно от всяка друга вечер в живота си усещам, че този път да се върна на същото място ще е изключително изпитание за мен.

-

В следващия пътепис:

- Национален рекорд за най-бързо зареждане на провизии?

- Международно означение за тоалетната хартия…

- За полярните мечки и любовта им към говеждата шунка

- Обяд по ескимоски преди да те изпратят в дивото…

——————-
Голяма част от фотографиите в пътеписите са правени с документална цел без оглед на светлинните обстоятелства и прецизно композиране. Кадрите, които бяха основна цел на проекта можете да разгледате в следните галерии:

- Пейзажи от дивите Планини на Гренландия

- Tasiusaq, първото село в Света: очаквайте през декември…

Този етап на проект “North.” беше осъществен с партньорството на UVT SC Computer (сателитни устройства SPOT). Фотографиите са заснети с фото-техника Canon, осигурена от ФотоСинтезис България.


Първа копка!

Като чухте първа копка и очаквахте по навик на монитора ви да се появи Бойко Борисов с лопата в ръка, нали? Е, не, не и тук – очертава се този блог да бъде моето място за споделяне на мисли на български (блог на английски с друго съдържание очаквайте в обозримото бъдеще).

Повече можете да прочетете в страницата „За блога“, но накратко – след 3 години убеждаване от Приятели, най-после стигнах до идеята, че да имам блог ще ми спести много говорене, а знаете аутдоор фотографите забравят как се говори от време на време. Да, така някой като ме пита за история, пътепис или какво мисля за даден въпрос, ще мога да кажа „А, това съм го писал в блога, провери месец ноември 2010″ и да замълча отново :)

Ако смятате да се абонирате в някой reader за този блог, което за мен би било чест, то е добре да знаете:

- обещавам да зачезвам за дълго на снимки без да виждам компютър. Толкова дълго, че да ви залипсвам или да забравите за мен, докато един ден не ви напомня за блога с някой материал като: „Десет неща, които трябва да знаете преди да снимате израждане в иглу“

- тук ще има както пътеписи, така и размисли за Фотография (с времето ще свикнете, че думите за важните неща в живота си започвам с главни букви – смятам да продължа да го правя)

- понякога ще има сурови изказвания по адрес на вмирисани на нафталин фотографски пиянски организации на българските нещо си фотографи. Не мога да проумея как подобни организации се създават на основата на колективен мързел и нежелание за прогрес. Очаквам в скоро време да се присъждат награди под формата на значки с формата на обектив, кръстосан с шише мастика – когато стане ще бъде отразено в секция новини на този блог.

- темите за техника тук ще бъдат много малко и предимно с практическа насоченост. Намирам за нормално с техниката да се борави адекватно и тя да бъде инструмент за изразяване, а не основна тема за разговори.

- безвкусни дискусии в коментарите по инерция от големите фотографски форуми, ще бъдат изтривани своевременно, като последвалите оплаквания за липса на демокрация ще бъдат отнасяни своевременно до арменския поп. Уважавам правото на лично мнение, стига то да е културно изразено, Благодаря! Коментари на латиница обикновено ще бъдат третирани с елегантно изтриване.

- ще се старая да държа това виртуално гнездо чисто и интересно. Ако някой ден то не е такова – моля, кажете ми, ще се опитам да оправя нещата. Всичко, което съм завършил успешно досега, е благодарение на няколко човека с искрени коментари като „Наново“ и „Хубаво е, но само хубаво не е достатъчно, така че сега го направи да е много добро“ .

Благодаря, че стигнахте до последния ред. Няма повече, от тук насетне само кадри, статии и пътеписи… Приятно четене!

ваш:

Владимир / Snooper